Градът и ние
Градът и ние
Малка бяла звезда, има свой собствен свят
и за него начало и край е, и смисъл.
Като малка мечтаех да бъда голяма
и не мислех, че няма да имаме синьо.
Не съзирах страната зла в тези богатства,
че дървета умират, животни, и песни.
Всяка хапка за мен кара някой да страда,
а гладувам ли - няма да бъда полезна.
Писък свети затворен из черни копнежи
и развива безкрая по тънка въздишка.
Няма кой да ни дава частицата нежност,
на небето самотно, студено и чисто.
Те - звездите, накапали все на земята,
няма как да погледнем, така електрични
и близки, отвлекли луна, сън и вятър.
Но сънуваме среща на Вечност и Личност.
Размечтани да бъдем обичани силно
пак се будим „в затвора“ на новото утро
и си мислим, че всичко е сиво от близост,
но сме просто забравили как да сме чудо.
Нарисувахме куп звездочели планети,
и си липсваме често, макар да сме тук.
Пропътувахме хиляди хладни пътеки,
преповтаряхме път, закривен и напукан.
По двама прегърнати ярка любов сме
и играем сами на Земя и Небесност
(без дебнене с хищници - вече свободни),
от камък и въздух, от огън и лед...
Но защо ли да светим притиснати близо?
Защо ли? Далечното пак е далечно.
И няма да стигнем безкрая на всичко
не се ли научим да бъдем човечни.
Аз вдишвам от теб и не мисля за друго.
Космос малък е твоята нежна прегръдка.
В атом вписвам страха в мене теб да загубя
и дъха си разтварям във вечер бездънна.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
