Грехът изначален
Аз искам да знам, о, как искам да знам
небето когато захлупи
със сивите облаци древния храм,
горите, колиби, хралупи.
Когато настъпи всемирният съд
и пълнят порои дерето,
когато в потопа единствен тук рът
е остров самотен в морето.
С животни и птици, и хора безброй
покрита, ще лъсне земята
и Господ ще слезе в привиден покой
със кръста, увит от змията.
Отново светът ще направи красив,
от кал сътворил ще е Áдам,
и Ева ще блесне над облака сив
пак там, между рая и ада.
Подмамени с хитрост ще вкусят от плод
поставен под Божа забрана.
А после децата, човешкият род,
живота - кървящата рана -
ще текнат в руслото с познатия темп
през каменна, бронзова ера,
от Тангра, Христос... до уютния кемп
в Созопол, на къмпиг от вчера.
Морето пред мене надига вълни,
ти спиш, уморена от снощи
и аз ще повтарям през идните дни
грехът изначален - все още.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
