Реещо се в тъмата между двама,
мълчанието плете отново мрежи сиви,
въздухът е с аромата на измама
и гниещи останки от мечти красиви.
Поглеждам те, а въздухът пулсира,
напрегната докосвам твоята ръка,
от лъжите и целувката ти е тръпчива,
боде ме страшно твоята коса.
Измислих те като нехайно вдъхновение,
издигнах те насила в моите очи,
посях сама заблудата за единствено спасение,
оплетох се в твоите коварни лъжи.
Живях достатъчно в твоята илюзия,
деряха ме до кръв безумни прошки,
превърнали се в драматичната прелюдия
на безхаберните сълзи родени в грешки.
Стига вече... нека този цирк да свърши,
завесата финално пада...
актьорът в представлението си оставаш ти,
аз ще подиря в нищото за себе си пощада.
Решила съм посоката в тоя трънлив кръстопът
и твоите очи дори безмилостно да ме събличат,
дори и топлите ти устни моите отново да зоват,
аз вече нямам сърце и няма с какво да те обичам.
© Мария Манджукова Всички права запазени