Реещо се в тъмата между двама,

мълчанието плете отново мрежи сиви,

въздухът е с аромата на измама

и гниещи останки от мечти красиви.

Поглеждам те, а въздухът пулсира,

напрегната докосвам твоята ръка,

от лъжите и целувката ти е тръпчива,

боде ме страшно твоята коса.

Измислих те като нехайно вдъхновение,

издигнах те насила в моите очи,

посях сама заблудата за единствено спасение,

оплетох се в твоите коварни лъжи.

Живях достатъчно в твоята илюзия,

деряха ме до кръв безумни прошки,

превърнали се в драматичната прелюдия

на безхаберните сълзи родени в грешки.

Стига вече... нека този цирк да свърши,

завесата финално пада...

актьорът в представлението си оставаш ти,

аз ще подиря в нищото за себе си пощада.

Решила съм посоката в тоя трънлив кръстопът

и твоите очи дори безмилостно да ме събличат,

дори и топлите ти устни моите отново да зоват,

аз вече нямам сърце и няма с какво да те обичам.