Ха, обърни се Луна!
/ по Звенцов /
Короните на тополите подпират небето.
Към Луната протягат ръце.
Най-желаното в живота ми, най-приетото
от нея осветено лице...
Отново си с мене, до моето рамо.
Разтапяш се, като мъгла.
Исках да кажа две думи само,
но се мълчи под Луна...
Млечният път отново привлича,
а е в агония обичта...
Как те обичам! Как те обичам?!
До взривяване на кръвта...
Моите устни дълго не пусна.
Цяла трептеше от страст.
Беше прекрасно, беше и вкусно.
Беше Мъж, Жезъл и Власт...
Падаха листи от бели тополи.
Страст беше. Жажда. Жена.
А пък Луната ни гледаше голи...
Ха, обърни се Луна!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Дяков Всички права запазени
