Hапук
Очи побърза гузно да сведеш,
аз гледам те и без да мигна даже.
Подводна яма, луд водовъртеж,
солта лекува делника прокажен.
Животе мой, пак раните броиш,
на мене взе дори да ми не пука.
Пореден горен праг , алъш-вериш,
късмет – задрямал някъде от скука.
На болката ми прага е висок,
от люлка се научих как се скача.
Далеко царят, а високо Бог,
за никого и нищичко не знача...
Душата ми вълшебен е графит,
но май отдавна падна му цената,
козлето цяло и вълкът е сит...
Светът върви в посока непозната.
С последни сили пак е заслонил,
стихът сърцето, тупкащо полека
щом ще се мре, то нека е със стил...
Поетът жив е, мъртъв е човека.
Ако се питаш как е оживял,
поетите дори напук живеят.
В тревичка, в дума, в есенна печал,
като перца ги носи суховеят.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
