Хастар
Не ти ли стигаше - аз цял живот
раздавах се. До дъно. Безрезервно.
На дребничко хитрувах - не, не съм светец,
а ти крадеше ме... крадеш ме все наедро.
А имах покрив - нямах дом.
И птица бях - небе и песен нямах.
От нямане умирах всеки божи ден.
От нямане научих се да оцелявам.
Е, няма нищо. По навик стар
ще се накипря пак във лъскавата дреха.
Какво, че е прикърпен прояденият ù хастар.
Нали е скрит... Него никой не го гледа.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светла Илиева Всички права запазени
Благодаря, Милко!