Hедогарящ стих
От паяжинка златна съм по-лека,
отронен звук от вятърно звънче,
денят ми летен слънчева пътека
за мен от петолиния тъче.
Крилата си дарява ми авлига,
в косите стихва вятър укротен
и юли дяволито ми намига:
Сега съм тук и твой, танцувай с мен!
Забравила рожденото си име,
кръщавам се на някоя звезда
невидима. Всемирът достижим е,
а пътят млечен – светеща бразда,
която ми посочва, че греша ли,
една любов ме води все натам,
към думите – от нежност засияли
с които нощем вдигам светъл храм,
луната само в него е богиня,
свещта в олтара – моят стих. Гори.
Сезоните ще минат, ще отминат...
Любов е. Извън времето дори.
А тръгна ли си тук, ще дойдат хòра
и ехото ще долети след тях.
Ти замълчи! Те нека си говорят...
Аз в стих и песен скътах своя смях,
в дланта си приюти го. От зли хули,
от хорските притворни суети,
а той ще ти напомни късен юли,
стих недогарящ... В него аз и ти...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
