На Емо

Пак ме чака студеното страшно легло.

То е кораб в самотна пустиня,

а сърцето - единствено старо гребло.

Няма как да изплувам от болката синя..

Търся мирис и знак...Две познати ръце...

Ужасена се зъби луната.

Вместо твоето (мое) любимо лице

безутешна кънти тишината.

Но съм глуха от страх, с разкривени черти.

Даже мога по вълчи да вия.

Много искам да знам, накъде тръгна ти

и защо си мълчиш...Викай! Ще те открия!