НОКТЮРНО
Нерядко от пламтяща в мене жар
остава само призрачна вселена –
един мираж неустоим и вечен
закърмен със несбъднати мечти.
А може би…
сега и ти
си някъде сред нейните звезди.
Опитах се като Икар
към слънцето да полетя...
да търся теб и любовта.
Но восъкът се разтопи
и паднаха безпомощни крилете.
Загледах се в звездите
и вместо боговете
попитах пътя млечен
къде си ти,
къде е тя?
Въпросите потънаха
на мълниите в грохота,
а вятърът – вълшебен тромпетист,
безмилостно издуха им следите...
Разравям спомените разпилени,
затрупани от болка, радост и тъга
и оня страстен порив на мечтите,
препускащ по небесната дъга.
„Отново” с обич галя ти косите
и гледам в унес залеза златист.
Накрая нещо топло пада от очите
и мокри този... смачкан вече лист.
© Христо Запрянов Всички права запазени