Hощта ще е е с моите тъмни очи
Додето се спъвах по сипей сама
и драките дружки ми бяха,
по-вярно от куче ти пазех дома,
превърна се в къща – без стряха.
По навик изгълтваш на две или три
вечерята топла и сита.
А после заспиваш. Звезди за сестри
и месец си имам – да скита,
да търси за мен ширине, висине,
където се ражда магия.
Дали те събудих? Надявам се – не.
Спи, спи си! Зад думи ще скрия
онази тъй луда балканска глава,
която дори побеляла
си мисли: "Стареем, какво от това,
пак с вятъра бих полетяла"!
Дали, ако бронята с рокля сменя
и мислите леко гримирам...
Какви ги говоря? Такава съм – нà!
От този живот се умира!
Затуй ще лудувам и с пълни гърди,
ще дишам, ще пиша, ще бъда.
А ти остарявай, не ми се сърди,
че аз съм ти лек и присъда.
А дойде ли ден да не чуеш гласа,
на лудата дето обича,
то аз сред звездите кроя чудеса
и всяко на тебе прилича.
Седни под лозницата. Не! Не плачи!
Ни рано ще бъде, ни късно,
нощта ще е е с моите тъмни очи
и обич над тебе ще пръсне...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
