Храм
Старея бавно... като празен храм,
в очакване на твоята молитва.
Изграждам се от грешките си сам
и камъни да са в зида ми свикнах.
Извивам гръб над всяка суета,
пречиствам се от миналите страсти,
дарявам миг духовна свобода,
ала все търся споделено щастие.
С онази изповед, голямата,
в разплакани очи - дошла без думи,
тя цял живот тежи на рамото -
товар е смазващ и така безумен.
Сърцето си отворих за олтар,
а символът на прага ми е - птица...
и чакам те - от боговете дар,
бъди на вярата ми в тебе жрица.
ekstasis
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Михаил Цветански Всички права запазени
