И ако обичаш, изхвърли чувала с лъжи...
Слънцето влезна в очите ми, за да ме събуди, а вече
бях будна или така си мислех в будния си сън с отворени очи.
Ставаш. Направи кафе и за мене!
Пак си сложил малко захар,
другата ли така го обича?!
Обличаш се отново на обратно.
Бързаш. Не ти се говори, няма и за какво.
Само часовникът тихо отброява и проклина, а крачките ти секундите отсичат.
Оставяш разхвърляно след теб да оправям.
Сърцето ми под масата уплашено стои.
Разсъдъкът отстрани стиска зъби, цъка и събира раздраните задръжки.
Очите ми не ме гледат, отбягват ме, защото не виждах каквото трябва.
Ръката ти се плъзга по бравата, същата, която снощи по мен се спускаше
с въжета от обещания и същата, която на сърцето ми плесник удари.
А устните ми - вкуса в устата ти до вчера - вместо мен говорят:
"И ако обичаш, на излизане изхвърли чувала с лъжи с точно тези ръце, за чиито
линии за мен мастилото е свършило!"...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Софийската Софиянка Всички права запазени

А аз мога да търпя много.Не си обиждам,не бих и могла в крайна сметка да си откровен е нещо мн сложно и рядко срещано и се радвам на всеки,който поне веднъж е бил откровен с мен и дори и да е казал нещо от което ще ме заболи.Никога не съм претендирала,че мога да пиша,защото съм мн емоционална и предпочитам да говоря,да гледам в очите,да има пряк контакт.Радвам се Ани,че си ме запомнила това мн ме радва и ще се радвам и за в бъдеще да ми хвърляш по "едно око"