И бръмбарите в моята глава...
На Б.
Да кажем, че не съм с характер лесен. Балканско чедо, значи е чепат,
нахълтах с гръмотевици и песен, в равнинно подредения ти свят.
Метлата носех си, душата чиста и две перца, от скалните орли,
изписвах нощем стихове по листа, а знаех – от носталгия боли.
Не беше леко, а кога било е? И знам, че рай не бе ми обещан,
но нямаше ни мое, нито твое, а нашето – събираше се в длан.
Животът ни добре ни поочука, пред прага закопахме сто вини.
Аз бързах – вечно боса и през лука, издигах сред полето планини.
Ти предпазливо спираше на прага. Живее ли се,някак с щур поет?
Ту гологлав, ту – с шапка на тояга, в главата – откачалките – безчет.
Сърцето ми на равното помръква, и с вятъра душата ми лети...
Домът от обич грее, като църква и млади сме, щом имаме мечти.
Седни сега до мен, да те погледам! Цветя не искам, дарове, разкош
търпиш години... Два пъти по седем, животът с мене значи не е лош.
А аз? Живея в собствен свят – за луди. И имам теб, и стига ми това,
и пиша нощем. Обич ли ме буди? И бръмбарите в моята глава...
---------------------------------------------------------------------------------------
14 години с мен... Горкият ми мъж... :)
https://youtu.be/KMzBXynXo68
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
