От зъбите се рони стрит емайл.
И скърца адски грозно
по гласните струни.
А общата картина е детайл
от гадна неизбежност
с неизречени думи.

От празна неизбежност,
натъпкана с шума.

Идеите окапват като лист.
Все празен и изгарящ
като жертва на клада.
Забравил си какво е да си чист.
Забравил си какво е
да изпитваш наслада.

Забравил си какво е
хубава изненада.

Но чакаш...

Опитал си се да се промениш.
Гласа си да удавиш
в някаква клоака.
Затрупан от безсмислие мълчиш.
И гледаш дали някой
все още те чака.

Оглеждаш дали някой
се срамува във мрака.

За всички явно всичко е наред.
Дори ако преглъщайки
тотално изтръпнеш.
Превръщаш се в съюз във словоред.
Тогава ти остава
само ти да си тръгнеш.

Тогава ти остава
само сам да се върнеш.

Но чакаш...

И чакаш...

Чудиш се какво да кажеш,
търсиш някаква уловка.
За да няма недоволни.
За да няма вече болка.

Превръщаш се във буква без адрес.
И малко ти остава
да станеш на пиксел.
Към нищо не изпитваш интерес.
Защото ти се струва,
че си си го измислил.

Защото ти се струва,
че съвсем няма смисъл.

Но чакаш...

И чакаш...

Чудиш се какво да кажеш,
търсиш някаква уловка.
За да няма недоволни.
За да няма вече болка.