И дъждът не е същият
Небето днес отново е смръщено,
и няма да се покаже слънцето,
ще вали, но дъждът няма да е същият,
както тогава, когато ни къпеше,
щом двамата с теб се прегръщахме.
Тогава се стичаха весели капките,
герданче нанизали по миглите,
аз ги докосвах с влажните устни
и в сладко превръщах минутите.
А сега ми се иска, да заприщя небето
нито капчица дъжд да не пусне,
като попивателна, да го пресуша,
защото той вече не е същият.
Не изпитвам нищо към него,
владее ме странно чувство, което,
като черна сянка в гърдите ми
пълзи и замрежва зрението ми,
не виждам вече ликът ти отразен
в капките, дъждът вече не е същият.
Не ме докосва, както ти, заровил
пръсти в косите ми, не навлажнява
устните ми, вече са пропукани,
като стара дрипа е душата ми,
просната, да съхне в самотата.
Всяка капка дъжд разрежда
кръвта ми до розово, а вените,
опънати, като струни, не пропускат
вече спомени, не искам да вали,
ще се издигна над дъжда,
към звездите, за да уловя образът ти,
защото дъждът вече не е същият!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
