Връхлиташ, стискаш ме за гърлото...
Не питаш...
Отминаваш, ставаш, заминаваш...
Остават твоите ръце връз мойта плът...
Знам, няма път...
Замръзвам, топля се едва...
И няма клада... просто е съдба...
Пречупена, разчупена, изящна...
Невиждаща, горящна, страстна...
Очи-лъчи сънувам...
Не спя, будувам...
Блъскам се в стени...
Очи-лъчи, очи-лъчи...
Млъкни...
Изчакай, може в мрака някой да те чака...
Фалшиви хоризонти, кули пясъчни...
И мозъци съвсем слънчасали...
Омекнали и плесенясали... съдба...
Да бях замръзнал, вместо да горя...
И сблъсък на планети... крах...
Изгубени вселени... няма страх.
Прегръдките – окови... тлеят...
Църковни псалми ангелите пеят...
Прекрасно утро след кошмарна нощ.
Сърцето кръв не тласка... няма мощ.
Пресъхват извори... и губя светлина,
но тръгвам сред зелените поля...
Събирам кости, органи, душа...
Редя... Подреждам... Вече не крещя...
И няма клада... просто е съдба!
Очи-лъчи, облени в топлина!
© Станимир Карагьозов Всички права запазени