И пианистът....
Не, няма да загърбя гроба,
във който плаче пианист -
и гробовете са безбройни,
и в всеки плаче пианист.
Не, няма да загърбя вчера,
в което плаках си над виното,
не, няма да загърбя дните,
в които свири пианистът.
Луни долитат,
спомени и шепот...
И вятърът ухае на мълчание.
Не, няма да загърбя дните,
в които плачех...
с пианиста...
Зад тънките стени на ехо
последните акорди му долавям
и няма да е много времето,
в което ще го чувам... Хайде...
Възкръсналите ми обуща,
поемат глътка жаден въздух,
какво ли е да си обувка?...
Поемаш с жаждата си срам.
Поетите по нещо си приличат -
все снимат неизмислените филми,
все щракат по ранените му пръсти,
когато пианистът се усмихва.
Усмихва се, защото е доволен -
артистът някога се аплодира.
А аз не спирам! - Браво, браво! -
Но не аз свиря на пиано.
Но ако свирех, бих изсвирил
на Шиниъд няколко парчета,
на Ленърд няколко ще свиря...
на Кърт... едно ли беше, грешник?!
Аз няма никога да свиря!
И няма да загърбя гроба,
във който плачат пианисти -
и гробовете са безбройни.
Ще свиря с жаждата си рано,
луните ще изчезват в изгрев
и утрото ще се усмихва,
и мракът ще е черна кал.
Не, няма да загърбя гроба,
защото всичко ми е дал...
И нека слушат всички, всички,
защото плаче пианист.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Крумов- Хенри Всички права запазени
