Записва орис в прашните си книги

Изкуството да бъда съвършена
не го владея. Падам и греша,
дълбоко в мене стиховете стенат,
такава съм си. Огнена душа.

Горя ли не остават пепелища,
след мене вятър винаги мете,
до вътък кротко истините нищя,
безсънно на луната съм дете,

което слуша тишината нощем,
щом самотата приказки преде
и вярва в любовта и в тебе... още,
и следва си мечтите. Докъде? 

До крайчето най-светло на Всемира,
че там навярно раждат се звезди...
И хиляди съмнения умират,
и райска птица някъде гнезди,

а денем небосводът ми е къща,
високо се издигам, струйка дим
и в мислите към тебе се завръщам,
света претръпнал за да измълчим...

Душицата си браня със сарказъм,
да преживея някак си... Макар,
да знам, че щом от ангел си белязан,
се влюбват всички в дяволския чар,

а той на разстояние държи ги,
на хвърлей, на протегната ръка.
Записва орис в прашните си книги,
обикнеш ли... До края е така...