И всеки път, когато във стаята ти влизам...
И всеки път, когато във стаята ти влизам, сърцето ми се свива,
И празното легло, и спрелият часовник по малко в мен убиват.
И виждам, че те няма, но пак необяснимо очаквам да те видя...
Дори да е измама... и думите не стигат... и времето не стига...
И всеки път, когато животът ми поема във своята посока,
Аз спирам на вратата и образa ти галя със скритата си болка.
И мислите не стигат, и времето не стига, и листът ми е празен.
И как да съм щастлива, щом пак и днес те няма, и как да се запазя?
И всеки ден минава без теб, така случайно, не плача, нямам време…
А болката отвътре сама ме задушава и всичко ми отнема...
И как да проумея, че вече съм без тебе, аз просто го отричам,
Пред себе си не смея, не може да те няма щом още те обичам.
Нали така ме учиш, в минало време не говоря, не може да те няма,
Че щом човек желае, желанието се случва.... едничко ми остана...
Нали преди ми каза - за нас светът е стъклен, от лошото сме скрити
И обеща да пазиш нас всички от тъгата, от мъката в очите, от обиди...
Обидих се, че тръгна така без време, сякаш не съм била ти нужна.
Не вярвам, че те няма, не може да си тръгнеш, да ме оставиш тъжна...
И сякаш вкаменени, сълзите ми поглеждат през празния ми поглед...
Не може да те няма, недей, не ме подвеждай, че гледаш ме отгоре.
Ако сега ме чуваш и виждаш ми сълзите, нима не би се върнал?!
Не може да те няма, не каза, че си тръгваш, не си ме и прегърнал...
Ела си!!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ирина Всички права запазени
