И въздишам...

Сред студения здрач се ражда зората лениво,

в тишината на утрото сякаш е свършил света,

мъглата прегръща прозорците нежно и диво,

във всемира сме с тебе сами, сами в утринта.

И усещам как силно сега ме притискаш към себе си

и въздишам.

Като сочен, зрял плод ще тежа във ръцете ти,

ще ухая на сладост, на страст и копнеж,

и ще впивам в теб пръсти и устни, и нежности,

ще ме галиш изгарящо, без да можеш да спреш.

И ще тръпна в очакване да усетя насладата,

да проникваш сред мрака в моя таен дворец,

да потъваш сред влажност, да изпълваш ти дебрите,

да усещаш пулсиращо моя страстен венец.

И когато достигнем върха и страстта експлодира,

ще прилича на полет, на вик, на магическа лудост…

После…

Ще опитваш с език как се стича медът на насладата

и дъхът ти ще докосва гърдите ми, както летния полъх на бриза.

Ще съм спряла да мисля и забравила римите.

Нека свърши светът, ние теб ще останем… притиснати…