Идвам при тебе с дъжда
Гръм и мълнии порят нощта,
луд порой разлюля тишината.
Аз нахлувам при тебе с дъжда,
отсега ще съм буря в душата ти.
Остра болка пронизва плътта,
плъзва бавно по моите вени.
Как боли, как боли любовта!
Гордостта ми е днес на колене.
Как се впива с отровни зъбú
тази истина хищно-проклета
и повтаря, че тръгваш си ти,
и кънти като гонг във сърцето ми.
И какво ми предлагаш сега?
Да ти бъда приятел?! За бога!
И да слушам как свястна е Тя
и във мен да стая този огън,
дето още ми пали кръвта
и ме мята в безсъници луди,
и дори кратък миг да заспя,
пак със мисъл за тебе се будя.
Да забравя как твойта ръка
мойте тъмни коси разпилява,
как потръпваше нежно нощта,
как до тебе без дъх оставах.
Да не помня за двете очи,
дето гледаха блеснали влюбено,
за страстта, дето още гори...
Как приятел със страст се целува?
И затуй, че за теб и сега
аз да мисля без трепет не мога
и боли ме до смърт любовта,
днес завинаги казвам ти сбогом!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Вергова Всички права запазени
