Бях тръгнал към крайградската си вила,
през рамото си бях преметнал вила,
нарамил раничка със мъничко храна,
в носа си чоплех раничка и свирках си с уста.
Небето бе с цвят син, но заваля ужасно,
ако бях син на водолаз, бих чувствал се прекрасно,
но аз съм IT нежен и зад крайпътните огради,
се скрих в кръчме което, да ме огради с награди.
Веднага я видях и в миг проточих лига,
макар като я гледах, да беше Висша Лига,
реших да се пласирам: - Свободна лий тъз маса,
чаровно да положа, телесната си маса?
Веднага продължих: - Красива си като вълнá!
но тя не знам защо, реши да чуе въ́лна,
и с бурен глас ме прокълна:
- Досаден бурен!... е, поне не беше пълна.
И аз като от Старият Завет,
на завет скрит между текилите,
с последната парá, поръчах още пет,
да поизпусна пáра, оплитайки кокилите.
Напълнен с градуси, избълвах още брак:
- Ти брак ли се надяваш да предложа?
Че без коса си криеш, под качулат калпак,
а и коса държиш, така че ще отложа!
Тя рязко ме заплаши с пръст,
и пръст поклати, също във заплаха,
не чаках втори знак и към града поех във тръс,
а че валеше град, не виждах от уплаха:)
© Николай Драгиев Всички права запазени