Илач за разпнати ръце
Като бръснач наточеният вятър,
ръцете ми безмилостно прониза.
А мислех да пришпоря необята,
наметнала копривената риза.
Протягах ги за полет срещу юга,
за равновесие или прегръдка,
но вятърът ги разпна. И без друго
все питам за посока към отвъдното.
Компасът ми безсрочно ме изгуби,
а нямам и ръце да ви прегърна...
Пресипнала, безсмислена и груба,
износвам обич в сухото си гърло.
Все още чувам пулса на земята,
препъва ме повехналата паша,
но виждам – мъжделее и премята
едната същност руслото си прашно.
Не е далеч – оттатък хоризонта,
сърце е нужно, за да го прекрача.
Ще продължа по кривата изконна
да търся за ръцете си илача.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мая Нарлиева Всички права запазени
