Име самотата има ли?
Име самотата има ли?
Буря страшна изви се. И внезапна. И зла.
Изсвистя меч студен, безпощаден.
Разсече гърдите жестока ръка.
Нахлу вихър див, ураганен.
Изтръгнал из корен душата ми, спря.
Моят свят бе без милост ограбен.
Буря черна вилня, сетне тръгна в нощта,
за да удря по друга камбана.
Кой заключи деня, разпростря пипала
в мълчалива и сива закана?
Всеки звук потъмня, всяка мисъл замря.
Самотата дойде и... остана.
Домът ми изтръпна. Проплаква с врата.
Стените отстъпват настръхнали, голи.
"Простете ми, зная - тук чужда е Тя!"
Стене леглото – отчаяно моли,
гънки събрало в пустееща шепа
за мъничко още любов, топлина...
От гузния ъгъл наднича нелепа,
мен непозната до днес тишина.
Хлябът помага – потулва ридания;
моли, заклева, теши – „Потърпи!”
Предъвквам корави, сухи мълчания.
Преглъщам горчиви, горчиви трохи!
Дошла без покана, самотата остана;
в началото - Грозна, след туй – Поносима,
утре, кой знае, току виж, Желана?!
Сега самотата е самота Анонимна.
На стола отсреща седи и ме гледа...
На пода – китара. Замръзнали струни
отричат ръката ù бледа.
Бутилка строшена стои помежду ни.
Да пия... така ли сълзите да крия?
С глътки парлива, нетрайна измама?
Самотата и аз, край печалната маса,
маса огромна, маса за Двама...
Къде си, момиче. Защо все те няма?!
Успях да заплача, значи – живея,
макар и различен от другите хора.
Истински живите смеят се, пеят...
Щастливи, свободни... А аз, що да сторя?!
Нима съм виновен, че толкова любех
Богиня, Кралица, Жена и Девойка;
има ли щастие, щом НЕЯ изгубих?!
Затвор е за мен всяка влюбена двойка;
техните погледи, тръпните длани,
устните сплетени в жарка нега,
вдигат стени – доживотни забрани.
Спускат решетки – прозрачна тъга.
Присъда прочете злата съдба.
Прекрачил от лято в снежни пустини,
живях сред сезона на зими орисани.
Невъзможната пролет, лета забранени,
съдба в календара ми – бъдния, вписа ги.
Другите – старите, с радост поени,
в есен пропусната спряха стъписани.
Есен – спасителна пазва за спомени, пита:
„Кога ли ще бъдат прелистени?”
Плача и тръгвам... С окови стопени,
отдръпва се бавно зимният плен.
Вече разгръщам мъгли съкровени,
а той още скърца зъби подир мен...
Вещае: „Веригите властни на Времето
ще трупат все нови и нови звена,
дордето нозете издъхнат под бремето,
дордето пречупят се две рамена...
Тогава, по белите нишки в косите
нахлувам без жал в изтерзаните мощи
и с пръстите ледни, докосващи вените,
отново ще стряскам безкрайните нощи!”
Добре, но е рано. Рано е още.
Милата есен – гальовна, добра;
ухае на тиха и сита безбрежност...
Аз съм дъждовен. Дъждовна е тя.
Самотата, усетила първата нежност,
намира пътечка, пътечка Надежда,
към нещо, което отдавна зове...
Нарамил кълбетата облачна прежда,
дъждът благи струни от струйки плете.
И носи се лека, едва доловима
мелодия стара, оставена в Рая.
Бях я забравил, макар и любима.
Звучала в Начало, помнеше Края.
Самотата се връща, но някак различна;
Знаех я Грозна, Поносима, Безименна...
Тази е друга. Весталка? Поличба?
Чудо ли, някакво. Чудо, след зимата?
Самотата се върна – Полъх от спомени.
Сипе в нозете ми листопадното злато:
Пролетни трепети, клетви отронени,
скъпи, изстинали късчета лято...
Самотата е тук – самота Умолителна.
Шепне без глас: „Назови ме!”
Шепне и чака Смирена и аз
наричам я с НЕЙНОТО име!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
