Инсомния
ИНСОМНИЯ
Отиваш си. Отказах се да мисля.
Че като кост засяда всяко чувство.
Признание, което не дописах,
едва ли е причина за изкуство.
Светулките не знам дали простиха
на светлината бурната жарава.
Но вече зная, че е много тихо,
щом подир мене нищо не остава.
И мракът – сякаш сива втора кожа –
студен и груб, и лепкав ме обгръща,
а в мен така е тъмно и тревожно
и дави ме тъгата неприсъща.
Зелено е, когато те сънувам.
Но вече ме е страх от всеки залез,
щом любовта – най-трескавата лудост,
от него жертвен огън ще разпали.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
