На листата стъпките все чувам зад мен,

все шепнат и спотайват те нещо.

Различни истории всеки нов ден

да разказват аз слушам ги често.

Тяхна история и аз ще разкажа,

накрая завършва тя с драма.

Но никой не бива аз да уплаша –

нея в животът я няма.

"Морето понесло писмо из водата

в бутилка – огледало на думи.

Попаднала тя на момиче в ръката,

прочело то свойте куршуми.

Било е там за някого написано,

който си мислел, че чувства любов.

И не с прякор било е подписано,

а с име, което прилича на зов.”

Името - не зная какво се случи със него,

заглушил бе тоз’ вятър на листата

техния тих потаен шепот,

но след малко чух, че зад мен пак вървяха:

"Онзи, който бил изпратил

на момичето писмото с куршуми,

знаел как си бе изпатил,

че не казал правилните думи.

Срещнал той момичето с писмото,

казал: "Не те обичам, съжалявам,

върни ми ти това писмо, защото

мене да забравиш тебе умолявам.”

Ето, драмата тук се появява

в цялата си прелест и тъга.

И тя на вас се извинява,

че не притежава любовта.