...
Стихът, пак подбутва ме отвътре
да го понапиша,
не че муза ме е обладала,
просто ще успокоявам мама.
Творчеството действа й терапевтично,
смее се, когато е хумористично, 
яд подгони ли я - пиша тъй критично,
точно на такава съм, сега, вълна.
Детето учи за небесните тела,
чудя се коя планета да си избера
и на нея да се изнеса,
туй намислих с умната глава.
Що ли?
Окепазиха хубавата ни Земя...
Щото всеки тръгнал да копае,
после - кучето защо ви лае,
багери пред блока,
бригадир - абе всичко знае,
5 дена гледа и се мае
колко кабела да омотае,
мрежите оптични да понагласи,
а съседи гледат лошо, имат възгледи...
Шум отвсякъде и мръсотия...
Що ли?
Щото блока се пищиса от ремонти.
Всякой бъжга с бормашини,
покриви текат, оправят се комини,
замазват вътрешните криви
в нечии апартаменти сиви.
Мама със шума се конкурира,
прахосмукачен кабел почна да отвива,
па се развъртя,
чисти, дърпа, не се спира,
златните кичури ми развя...
От старание - пътеката раздра.
Знам защо стана така -
нервата не издържа.
Викам аз на моята дружина:
" Да се ориентираме извън Родина,
далеч от мижитурки,
втресени притурки,
и природата - болнава,
Земята плодове не дава.
Космоса дали ще ни прости,
шанс за нов живот - дари?!"
Чете детето за небесните тела,
аз се просвещавам, търся мястото за моята тайфа...
Ще се изнеса!