Изгрев
Денят дойде в притихналия плаж,
превърнал раковини в ситен пясък,
и чакаше очите ни да кажат
последно сбогом - като птичи крясък.
Но не посмяхме пак да се погледнем.
А пръстите без топлина немеят,
от безнадеждност бяха вкаменени,
не можеха за сбогом да се слеят.
И буца бе заседнала в гърлата -
дали назад, или напред да тръгнем?
Назад - нощта ни дебне за разплата.
Напред - денят реши да се измъкне...
Оставиха ни в нечие безвремие...
Защо раздяла в изгрева се ражда?
Защо очите сведоха се неми,
не смееха да се погледнат даже!
Зашо се впи такова отчуждение,
като че ли разделят ни вселени!
Навлязохме в различни измерения,
от огъня с души изпепелени.
Денят роди се в стихналия плаж
и ни плени със своето постоянство.
Надежда бе изгубил да си кажем
последно сбогом -
като вик в пространството!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Антоанета Иванова Всички права запазени
