Изгубените в изгрева
Изгубил пътя, не, не питам
дали ще стъпвам по пунктир,
и както птицата в небе полита
крилете си разтваряйки подир
стремежа си да вкуси свободата,
пространството и с други да дели,
така и аз поех ръката,
приятелят познава се, нали
деляхме и мечти, тревоги,
а пътищата наши са и прах
засипва стъпките и в огън
горят зачатъци на всеки грях,
защото други сме дотук различните
и в празника ни нямаше печал,
усмивките увисват от приличие
и никой никого не бе предал.
Сега се вее флаг над мъжко кредо:
"Един за всички, всички за един"
и не лъжа е туй, ни мит пореден,
аз в този свят не съм самин,
когато някой е изгубил пътя
и стъпките редят се по пунктир,
все някой на тавана е прикътал
антична маска на сатир,
но пътищата все в една посока
отдавна не посочват цел,
не се заклехме ни в порока,
ни маска някой е приел,
но имаме след нас следите,
с които начертахме кръст,
изгубените в изгрева, които
Съдбата сочи ни със пръст.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Станчев Всички права запазени
