ИЗГУБЕНИЯТ РАЙ
Вървях по пътищата прашни,
с попътен вятър и скитнишка душица.
Изгубена във мисли странни,
аз вдигнах морната десница
и там, на юг, сред дървета и поляни,
открих снагата на Беласица -
окъпана в слънчеви лъчи.
Тя беше истинска царица
с корона от пухкави мъгли.
И гледах, гледах до замая...
А долу в полето се протяга
и пори жадната земя
на Струма стройната снага.
Оглеждам се тръгвам и вървя,
към хората, към техните сърца...
И срещнах, там, на пътя
една мила и добра старица
и вместо само "ДОБЪР ДЕН"
подаде разтреперена ръчица...
И ето, свърши моя път.
Защото от душа ми даде тя
глътка вино и коматче хляб.
а той - хлябът - беше бял,
но с вкус на черен, черен труд.
А то - виното - бе кръв и огън,
мъка и сълза, като тежкия и' бит.
А после слънцето си тръгна.
Месеца превзе тъмното небе.
Една звездичка ми намигна
и запяха топли ветрове...
Светът заспа, заспа до утре.
На сън ли бе това или на яве?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диди Ф Всички права запазени
