ИЗГУБЕНИЯТ РАЙ
Вървях по пътищата прашни,
с попътен вятър и скитнишка душица.
Изгубена във мисли странни,
аз вдигнах морната десница
и там, на юг, сред дървета и поляни,
открих снагата на Беласица -
окъпана в слънчеви лъчи.
Тя беше истинска царица
с корона от пухкави мъгли.
И гледах, гледах до замая...
А долу в полето се протяга
и пори жадната земя
на Струма стройната снага.
Оглеждам се тръгвам и вървя,
към хората, към техните сърца...
И срещнах, там, на пътя
една мила и добра старица
и вместо само "ДОБЪР ДЕН"
подаде разтреперена ръчица...
И ето, свърши моя път.
Защото от душа ми даде тя
глътка вино и коматче хляб.
а той - хлябът - беше бял,
но с вкус на черен, черен труд.
А то - виното - бе кръв и огън,
мъка и сълза, като тежкия и' бит.
А после слънцето си тръгна.
Месеца превзе тъмното небе.
Една звездичка ми намигна
и запяха топли ветрове...
Светът заспа, заспа до утре.
На сън ли бе това или на яве?
© Диди Ф All rights reserved.
