Аз съм войник. На война съм.
Оръжие нямам. Нито пък щит.
Сама съм. Гола. С врага си.
Той обаче има оръжие.
Има и дебела стена, която го пази.
Има дълбок ров пред стената.
Има войска, въоръжена до зъби.
Има високи набюдателни кули.
Той ме вижда каквато съм.
Аз го виждам във всичко.
Той си мисли, че му трябва цяла войска, за да ме победи.
Истината е, че бих се предала дори, ако лично ме изкуши.
Аз не съм войник. Аз съм гола.
Победена в поредната битка.
Изкушена. Ранена.
Без оръжие и щит.
Съкрушена.
Със стотици белези от предишни борби.
Войната е една - не са много войни.
Но е трудно.
А аз съм сама в тази битка.
Но съм толкова гола и изкушена, и празна,
че бих се предала без много усилия.
Отново.
До следващата неравностойна борба.
С новите белези.
В нова игра.
Същата болка.
Отново сама.
Гола и празна.
Изпълнена само с надежда, която бързо угасва.
Готова да бъда изкушена.
Но кой знае... може би някой ден,
когато белезите са достатъчно,

голотата е непоносима и имам желание да се боря,

и достатъчно надежда и вяра, че ще победя,

може би тогава ще е друго,

може би тогава не ще се предам.
Пред изкушението.
Може би ще е различно.
Може би ще съм войник. На война.
Въоръжена. Защитена.
Отново сама. Облечена в броня.

Но пред мен няма да е врага ми,

а просто поредното преборено изпитание.
Което
Не
Може
Да
Ме
Изкуши.