автор-Nicky (Николай Николов)
22 46
28.10.2020 г., 8:49 ч.

ИзмислиЯ 

  Поезия » Философска
330 1 4

Слепи вървим, в лабиринти житейски се лутаме.
Дори не разбираме как и защо сме се случили.
Дерем се из храсти и тръне, пропадаме в стръмното.
Заспиваме в нечии ръце, но разплакани в тъмното.

 

От страх и надежда на лудост и скръб се отдаваме.
Песни не пеем, а напеви тъжни припяваме.
Сами се залъгваме колко добри сме и чувствени,
та малко поне да е цветен животът ни – пустият.

 

Душите си лъжем, че всичко възможно сме сторили.
Но тежки врати за любов и добро сме затворили.
Така само нощем, когато самотни заспиваме,
си спомняме, че сме пионки и сълзите трием.

 

Неверие черно по вените движи сърцето.
Отхвърляме всичко от страх, та дори да е цветенце.
Светът ни е тих – от заблуди коварни отровен.
Но лъжем умело, че друг за това е виновен.

 

Така си живуркаме, с тъжни усмивки и слепи.
Не знаем над нас че е ден, и че слънцето свети.
А после изчезваме тихо, дори не разбрали
сред толкоз цветя и любов, че сме живяли.

 

 

автор: 𝐍𝐈𝐂𝐊𝐘

© Николай Николов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Пепи, цветята и любовта са винаги коло нас, но не всички имаме време и очи да ги видим. Ако погледнем накъдето трябва, ще видим как целия свят се напъва да ни впечатли с красотата си. Та дори чуруликащото врабченце на клона над нас влага толкова усилия да ни зарадва с песента и смешните си подскоци, но... кога за последно го забелязахме, заболи носове в телефоните и проблемите си?!
    Та... красотата и щастието са винаги около нас.
    Просто се огледай с отворени очи!
  • "сред толкоз цветя и любов дали сме живяли"...

    Хареса ми, поздравления!
  • Благодаря, че ме посети, Дени!
  • Прекрасно! Ники! Браво!
Предложения
: ??:??