ИзмислиЯ
Слепи вървим, в лабиринти житейски се лутаме.
Дори не разбираме как и защо сме се случили.
Дерем се из храсти и тръне, пропадаме в стръмното.
Заспиваме в нечии ръце, но разплакани в тъмното.
От страх и надежда на лудост и скръб се отдаваме.
Песни не пеем, а напеви тъжни припяваме.
Сами се залъгваме колко добри сме и чувствени,
та малко поне да е цветен животът ни – пустият.
Душите си лъжем, че всичко възможно сме сторили.
Но тежки врати за любов и добро сме затворили.
Така само нощем, когато самотни заспиваме,
си спомняме, че сме пионки и сълзите трием.
Неверие черно по вените движи сърцето.
Отхвърляме всичко от страх, та дори да е цветенце.
Светът ни е тих – от заблуди коварни отровен.
Но лъжем умело, че друг за това е виновен.
Така си живуркаме, с тъжни усмивки и слепи.
Не знаем над нас че е ден, и че слънцето свети.
А после изчезваме тихо, дори не разбрали
сред толкоз цветя и любов, че сме живяли.
автор: 𝐍𝐈𝐂𝐊𝐘
© Николай Николов All rights reserved.
