Изневяра
Не зная как да я започна… Песента…
Онази тъжната, която слуша се през сълзи…
Трепери в ръцете ми цигулката в нощта…
Със струните си… В тишина озъбени…
Ех… Да… Онази малка тъжна песен,
която леко занаднича от завесата… Почти…
Самотен срам, превърнат в печал чудесна…
Да засвиря аз… Цигулката мълчи…
Вкаменен портрет на артист свободен…
Май… Горгона ме е целунала за миг…
Парализиран… В откъс сякаш беладонен -
полумъртъв… От сърцето вик,
откъснат и премятан в тишината,
като прашинка от изкъртен стар паркет…
Не, не си мислете, че сме в театър!
Ни в опера, нито пред мой портрет…
Да! Цигулката е жива, но е в плен отровен
на пръсти напоени в похотната злъч
от онази вечер, когато в миг греховен…
Отдадох се на друга… И слънчев лъч
изгаря безнадеждно и без умиление
на моята цигулка прекрасния живот,
защото в пиянството без срам и съжаление
разкъсах аз душата си с любов…
„Не бе любов това а само плътска жажда
удавена във първата…” О, демон, спри!
Недей… И ти недей отново да подклаждаш
огън… И без това душата ми ще изгори,
когато я погледна зад завесата и свиря
с цигулката, която не прощава за това,
че съм предал онази красива нощна лирика…
На първата обичана жена…
Да! Свири и ти цигулко, пей безжалостно…
За мен… Аз грешникът пред прага на света…
Защото знам, че след това ще падам яростно,
ще гния пред портите на старостта…
И ето съзнанието си спомня бавно нотите
и засиява изневяра в песента,
а пръстите… Окъпани във кръв са струните...
От мен изтича празнота…
Но не във думи, а във плач цигулков…
Окъпани във пръсналите се стъкла,
пред мен прелитат снимките чак от люлката…
На сцената са падналите очила…
Цигулката е някак начупено притихнала…
… куршум от думи, от олово и стъкла…
Ревността е подлата сестра усмихната -
на изневярата невярната сестра…
Ти помниш ли, как посягам към завесата
без свян, без повод и без… Тишина…
Надупчена остава тя завинаги, а пиесата
е недосвирена във своята тъга…
Не зная вече как да я започна… Песента…
Онази тъжната, която слуша се през сълзи…
Цигулката стои на пода неподвластна на нощта…
Със струните си… В тишина озъбени…
А аз оставам безплътно отражение
на един от многото си плътски грехове,
започнали след глупаво пиянско вдъхновение…
От теб откраднах светове…
Но, не… Не се страхувам да те гледам,
където и да ида… А след песента
оставам тук и в своя дъх последен
ще съм твой… Завинаги в нощта!...
© Христо Стоянов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря за хубавите думи. Как да кажа, чудесно е това, че идеята ми е предизвикала малък размисъл и е причина дори за повече от един прочит. Иначе как да съм сигурен, че достига до чувствата
-
Аз даже три пъти го прочетох и затова се изразих принципно, по-скоро.
Погледнато отвсякъде е интересно, защото изневярата....ах, тази изневяра! Да видим. -
Случва се. Изневярата е в главата, другото са подробности. А от там, по моему, няма причина никой да страда. Просто се случва....
-
Да, наистина е тъжно! Изневярата сама се осъжда. Или съвестта ѝ я кара да се укорява! Задълбочен стих!
-
Тъжно, та чак трагично. Хареса ми.
-
Тъжна музика, хареса ми стихотворението.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
