Изоставените селски къщи
От мъртвите, от празните очи
на изоставените селски къщи
ме сграбчи нещо и ме разболя...
Неназовима, тъмна мъка
прокрадна се от сухото дере
и спря под старата черница,
мутирала от дълга самота...
Безлика мъка и нетърпелива,
повлече ме по дирите на времето –
назад в забравата, назад, назад...
Край топли, тлеещи огнища
и край кошари, пълни със живот!
Покрай дувари с цъфнало мушкато
и край поля, погалени от слънце...
И покрай хората, докоснати от Бога,
и покрай майки с рожби на ръце...
Изгубени, обречени души...
Къде са – пита старата черница...
Не зная – казвам – само аз съм тук!
Поглъщам мъката – като лекарство!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Рада Димова Всички права запазени
