Изповед
Кажи ми, Майчице, къде сгреших,
че щастието все ме подминава ?!
На всяка болка, с обич си платих,
а после дълго, дълго страдах…
Мъже? Страхливци! До един!
Отиваха си без да се обърнат –
внезапни, неусетни, сякаш сън,
но нереален някак, да се сбъдне.
А после? Свиквах пак да съм сама
и главата си обезверено свеждах.
Не се научих да съм лоша, а добра,
дори със този, който ме подвежда.
***
В живота си илюзии копнях,
научих се по гръб дори да падам.
И питам се, дали дори живях…
Ако е така, то значи… съжалявам!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Сияна Георгиева Всички права запазени
