Изповед

"Ти, мойто Вчера, няма да го бараш!"

Любов... неспособен да те отричам.
Ранен и лишен.
Търсих къде е вината.
Нямах право да съдя.
Намирах я в мен си.
Спъвах се в условности
възпитаван в остарели ценности -
"не пожелавай жената на ближния"...
Осъзнах късно -
любовта е безусловна,
ад,
въпроси безчет,
няма път назад във времето.
Сам продължавам по детски
в други небеса.
Лъжа и истина,
относителности.
Нима в орис най-безчестна живея?
Не бягам, нося кръста си,
търся утеха...

И все по-мила ми е таз
с топли очи на кошута,
с абаносови коси,
със сребърни нишки мъдри,
тя е живота ми, всичко.
Скръбно ми е без нея до мен си.
Пия горчивата чаша,
бездънна е.
Кой се тревожи за нощите мои?
Никой.
Сам...
С кого да споделя?
С най-близката, най-далечна.

Къде си? Какво сега те вълнува?
Спиш ли? Спокойна ли си?
Тъгувам за теб. Мислите ми се лутат.
Все към теб летят...