Изсушена самота
Аз съм само една бяла риза,
влюбена до яката,
която още помни пръстите ти,
разораващи нишките на тялото,
преди да разкопчаят душата
и да изперат следите от
тютюна,
парфюма,
миризмата на смачкани банкноти в джобчето,
незабелязания косъм,
невнимателното червило,
разлятото вино,
саждите от камината, пред която...
и капчиците пот,
смесени със сълзите по рамото,
когато влакът тръгва
и аз не мога да го спра,
защото съм бяла,
а не червена.
Сега ме размахва вятърът на простора
за радост на щипките -
пластмасови белезници за изсушената ми самота.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Милко Христов Всички права запазени
