ИЗВОРЧЕ

Изворче мило!... 

Кой те доведе и тука остави                                                             

в тая горска дъбрава, 

сред  меката шума потайно закътано?                                                                               

Спомен далечен ли?  Бъдност ли?                                             

Или  самодивска непонятна магия?...                                               

Дали босоногите с тънковитите кръстове                                  

мъдро тебе нарекли са в нощи сребристи –

да си толкова чисто и светло бистреещо?

Дивно, приказно, сърнено,

мое нежно мечтано вълшебство!

Коленича обредно и с шепи

животрептящата свежест загребвам,

устни потапям – ароматната хладност

душата превръща  във песен!

Орисия ли накаква, странност,

дяволска жажда все ме води

по лунни  пътеки...

Жадна жаднея – да пия в омая

и все да нямам насита!

В тъмна доба на вещерно знание,

с дългокоси посестрими

в танц лудешки край теб да се вия...

Да чувам звездите и горските шепоти!

Вятър тръпен да вкусвам

с греховна наслада…

Към небето дързък мост

да прехвърлям с ръцете си,

молитвено, кръстноотдадена –

оттук,  та  чак  до  безкрая!

Изворче мило, сънно видение…

Мое древно желание –

истинна, бяла магия!