Жалба по Младост...2

Какво от туй, че Младостта

подобно лист отронен плава

по та́лвега в една река

означаваща: „Забрава“!?...

Защо е тази суета́

човек когато остарява,

нали остава си: Света,

дори с безумната му врява...

Животът има правила́,

с които трябва да живеем –

не се променят те... Това

налага се да проумеем!...

Понякога е много строг –

Животът – с правила себични –

(разказват, че били от Бог!),

но в толкова съдби различни...

Макар да зная сам добре,

че всичко живо остарява –

наивно вярвам, че ще спре

Животът ми да ме предава!...

И най-вълшебният сезон

на Младостта ми да отнеме

по свой си някакъв закон

на уж несвършващото Време!...

И Младостта си тръгва... Тя

по-малко от Света отнася –

по-тиха става любовта,

мелодия не я оглася...

А утрото е с махмурлук

и тъжен залезът изглежда,

когато тръгва си от тук

Младостта като надежда...

Тече „Забравата-река“

и Оня лист отронен плава:

до тук бе всичко... До сега –

щом Младостта си заминава...

И Времето над нас тежи́

от Вечността обременено

с безброй заблуди и лъжи́

и с неосмислени проблеми...

Отива си... Отива тя

и с благородство, и смирение –

разпръсва есенни цветя

във меланхолно вдъхновение...

Неволно затаявам дъх,

по Младостта безкрайно жа́ля –

по-трудно се изкачва връх,

умора лесно те поваля...

... Подмамена от Вечността

реката шумоли игриво,

поспира в нея Младостта –

замисля се, но си отива!...

09.01.2922.