ЖАЛЕЙКА ПО ЛЯТОТО

Този тих дъждопад от дърветата спящи

шумоли под краката ти в локви златисти

и се ронят от лятото сухи, изящни,

натежали от спомени есенни листи.

И се ронят над теб, и в косите ти падат,

и покриват на дългите зими среброто –

есента ти отива, ти отново си млада,

но изглеждаш притихнала в здрача,

защото

дюлев лист на ревера ти свети в червено,

на ръкава ти – втори, оранжево-златен...

...сякаш светла жалейка подир погребение,

златен креп по покойник, току що изпратен.

А не е ли така?

И небето проплака

след последното птиче отлитнало ято,

и дъждецът замислен пристъпваше в мрака

след деня-катафалка на мъртвото лято.

Ти си цялата в креп и жалейка златиста

– черен креп на самия сезон не приляга –

сухи локви от капещи есенни листи

позлатяват света и се плискат пред прага.