ЖЕНА
На тавана,
в избелялата бабина ракла,
старите спомени с нежност закътах.
Там, сред шевиците цветни
и чудни дантели,
с дъх лавандулов, упойващ
мило приспах ги…
Коленичих. Бавно спуснах капака резбован,
тихо въздъхнах и тръгнах.
„Къде ли?”– прошепна душата уплашено.
Спокойната, мъдрата, хладната
зрелост очаква ме.
Аз ли... тези чужди думи изрекох?
Та нали сърцето още тупти
с оня познатия, отдавнашен ритъм!
Или може би, не.
Не дръзки криле и простори безкрайни
зоват го неистово…
Не светулкови нощи с водопадни коси,
по раменете разпръснати…
Не горещи ръце, ухаещотръпни...
Не... О, не!...
То, моето човешко сърце,
цялото – бистра изворна обич,
при мен сега тичешком се завръща!
Укротено, добро и щедро препълнено –
медоносна сладостна пита!
Готово отново да дава
до края на времето
топла постеля – спасителен остров,
дълбоко, безответно разбиране,
и вяра, и прошка.
Древно знание то е отпило, напило се,
да не изтръпва от думи
мимолетно жестоки, от липсващи стъпки
и толкова нужна подкрепа.
Да гради от отломки…
Да превръща тъгата във песни…
И когато непрогледност страшна настане
да бъде надежда –
жив, неизменен светилник във мрака!
Бездънно женско сърце!
Кръговратност…
Горене без пепел!
© Аляна Пенчева Всички права запазени