ЖЕНА

На тавана,

в избелялата бабина ракла,

старите спомени с нежност закътах.

Там, сред шевиците цветни

и чудни дантели,

с дъх лавандулов, упойващ

мило приспах ги…

Коленичих. Бавно спуснах капака резбован,

тихо въздъхнах и тръгнах.

„Къде ли?”– прошепна душата уплашено.

Спокойната, мъдрата, хладната

зрелост очаква ме.

Аз ли... тези чужди думи изрекох?

Та нали сърцето още тупти

с оня познатия, отдавнашен ритъм!

Или може би, не.

Не дръзки криле и простори безкрайни

зоват го неистово…

Не светулкови нощи с водопадни коси,

по раменете разпръснати…

Не горещи ръце, ухаещотръпни...

Не... О, не!...

То, моето човешко сърце,

цялото – бистра изворна обич,

при мен сега тичешком се завръща!

Укротено, добро и щедро препълнено –

медоносна сладостна пита!

Готово отново да дава

до края на времето

топла постеля – спасителен остров,

дълбоко, безответно разбиране,

и вяра, и прошка.

Древно знание то е отпило, напило се,

да  не изтръпва от думи

мимолетно жестоки, от липсващи стъпки

и  толкова нужна подкрепа.

Да гради от отломки…

Да превръща тъгата във песни…

И когато непрогледност страшна настане

да бъде надежда –

жив, неизменен светилник във мрака!

Бездънно женско сърце!  

Кръговратност…

Горене без пепел!