Жената Жерав
/приказка/
Може би не ти разказах вчера,
за една жена, едно момиче -
летяла дълго, дълго като жерав,
крепящ в крило ранено птиче.
Жеравите са родени първо сиви
след сто лета – от белота слепееш,
хилядолетие – и стават най-красиви –
Антрацит! От черното да онемееш!
Била различен жерав – много черен,
а тъй още млад, и горд, и непокорен,
от него лъхало на хлад безмерен,
в погледа му зеел сякаш гроб отворен.
Преваля веч деня и друг начева…
Влез в очите ми, eла!.. и гледай –
Жерав в тях се спря, и не изчезва,
на зеницата ми полета, ти следвай:
С едно крило, в красив размах –
лети сама, съвсем сама – без ято,
другото – да го разпери, я е страх,
затуй летенето бе някак сляпо.
Замахне, и вместо да се извиси –
пропадне, и пак летеж, но кратък
Цялото небе тя как ще прелети?!
с едно крило, уморено без остатък.
Да стигне само до една Пагода,
била за птицата заветна цел,
дори крилото и във изнемога
нашепвало „Тимшел, Тимшел..”
Да не бе без майчица растяла -
можеше до нея да се приюти,
но знаеше - тя беше „отлетяла”
гробът ù щом носеше в очи.
От взиране в небесна рът,
Жената Жерав сякаш ослепяла -
не я приемали къде гнездят
и примирена с тежката раздяла –
търси - с птичето къде да спрат.
Оглеждала се в сто луни,
но всичките били студени,
макар да казвали „Поспри”,
те птичето ù не приели.
Слънцата, в надпревара щура,
Жерав черен не видели, полудели,
дамгосвали я – нощна пеперуда,
жупел ронела с криле, а те горели.
Приставала на облаци оловни
за хладина и глътчица за птичето вода.
Те крали от очите му тревожни
на Жерава изпили и последната сълза.
И нямало какво те вече да му вземат,
с камъни от лед премазали крилата.
Черни – блеснали като допрени в кремък,
светкавица посочила му пътя към Земята,
а тя - примамлива, зелено-пищна,
пресегнала се, и го поверила на върба.
Птицата не знаела за фауната хищна
и птичето поставила на топлата Земя.
Помолила върбата да не плаче,
от реката да не взема ни една сълза –
да не би да я превърне във сираче,
оставяйки я без капчица вода.
Върбата доземи на Жерава се поклонила,
попитала го колко дълго скита
Птицата ù мъката си черна доверила
и дома си кръстила „Ракита”.
Постелка сторил от крилото уморено,
птичето уплашено се в нея свряло,
другото - за одеяло, па макар вдървено -
зер - рожбица крепяло докато летяло.
Нощем не намирал никога покой -
удавял по мечта, на реката във недрата,
за мъката си да заплаща свикнал той -
перо отскубвал и го вплитал във Върбата -
кога на ранина тя мие своите коси -
черен антрацит потъва в дълбините.
И тъй от птицата красива се роди
Жена най-скръбна сред Жените.
От тук започнали и нейните беди -
тя ревниво крие, че е всъщност птица
и не с перата си тя тоз Обет плати -
крилете си с окови замени,
за да има свои свидната ù, малка птица.
Жерава да видиш, ако искаш още
надзъртай пак в една зеница….
ала вече тъмна нощ е -
той превръща се в Жар-Птица.
Ренета Първанова
© Ренета Първанова Всички права запазени