Жената на рибаря
На майка ми
и на светлата памет на баща ми
Потрепна синият воал,
покрил върха на планината.
Над хълма в риган прегорял
подухна лек вечерен вятър.
Из зажаднелите треви
запърха бяла пеперуда
и Герман в облак се яви,
но беше някаква заблуда.
Отмина облакът и пак
в мен – лятна жега безпощадна,
но пред настъпващия мрак
смири се, взе си сбогом хладно.
Поспрях при скалния откос
до претъркулен грапав камък.
Нататък пътят – прашен, бос,
ме мамеше с мираж на замък.
Не беше замък, а една
убога, сламена колиба.
А край реката – в светлина
един светец ловеше риба.
Така и мене улови
в сребристите си, чудни мрежи.
Години минаха, уви –
изтляха дните безметежни.
И ето ме сега – под свод,
предричащ звездни диаманти
и обещаващ ми живот
с край ясен – пъклото на Данте!
Не! Слънцето, на есен в плен,
се скри полека в дефилето
и птица някаква над мен
прониза с крясък див небето.
Макар да знаех, че след миг
горите ще потънат в злато,
подех отекналия вик:
– Не тръгвай, сиромашко лято!
Стихотворението спечели Първа награда в XV Национален конкурс за стихове "Моето синьо лято" 2024 на фондация „Астика“, с подкрепата на Община Бургас и Местна комисия за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните – Бургас.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
