Тичах дълго в дъжда през полето,
а над мен се чернееше от облаци небето.
Тичах боса и полугола през калта,
падах милион пъти в прахта.
Тичах с кървясали длани,
от клони и драки изподрани.
Тичах отчаяна аз,
тичах и плачех с глас.
Глас, в който се долавяше моята тревога.
Глас, звучащ като молитва към Бога.
Болеше ме сърцето от обида и исках да умра,
а стичащите се сълзи не знаех как да спра.
Търсих съчувствие от всяко кътче земя,
търсих начин тъгата си да спра.
А когато изтощена паднах в златното просо,
над мен луната вече блестеше в цвят от сребро.
Погледнах я с очи, пълни със сълзи,
погледнах и нея и всичките звезди.
Но затворих си очите - не искам да виждам нищо от този свят.
Свят, който на лъжи е безкрайно богат.
Мислех, че имам приятели - верни и добри,
но такива е имало само в моите мечти.
Мислех, че съм срещнала най-искрената любов,
но такава няма в този свят суров...