Приведен клас съм, натежал

     със пшенично зърно зряло,

     в житейски жътви оцелял

     на синора между двата свята.

     Поклаща ме при порив вятъра,

     в междата полегнали безредно

     виждам овършаните приятели,

     а до мен пораснало бяло цвете.

     В омая поемам нежен аромат,

     обич възкресява моето стъбло,

     но стрък бръшлян ме изпреварил,

     обгърнал вече сътвореното от Бог.

     Как искам силен вятър

                                              да ме наведе,

     бялото си цвете да докосна и

                                   целуна за последно,

     пък после зърна ми да разпръсне

                                                  във полето,

     нека да израснат нови класове!