Живот на сушата
Прости ми, че понякога ме няма,
потънал в свойто мрачно тъжномислие.
Без друго, тъй и тъй съм закъснял,
поне не ще отвикнеш да ти липсвам...
Признавам си, съвсем не е нарочно
и не, защото знам, че ме обичаш.
Наследство е от рани по задочност.
(Понеже нямат сила - във очите)...
Но всъщност аз тъгата я удавих
в морето на дълбоката си вяра,
след целия потоп, че не забравих,
как в сушата живота продължава...
И всеки ден погледна ли брега,
морето ми напомня за сълзите.
Да можех пясъка му сам да събера,
в часовници милиони бих го сипал...
Така да те отмерва. Като вечност,
а аз ще се завръщам много бързо
от сенките, в прегръдката ти нежна
с усещане, че няма да е късно.
Прости за мойте дози слабоволия.
Калил се бях с коварна самота,
в която да отглежда безлюбовие
с лъжи ранена - моята душа...
А пясъка е сито за водата,
тъй както любовта ти ме пречиства.
Часовниците няма да тиктакат,
а тихо ще ти шепнат - още жив съм...
©тихопат.
Данаил Антонов
09.05.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
